Песимизъм – философско течение; мироглед

Философия
В общественото съзнание, „песимизмът” се препокрива в голяма степен с „нихилизма” самите понятия придобива тпопулярност през 19-ти век, в Западна Европа и в руската империя. Но докато през втората половина на 19-ти век е имало „нихилистични” политически течения, „песимистични” политически формации никога не е имало.
За философията на песимизма е ключово убеждението, че светът в който живеят хората не отговаря ни най-малко на техните представи за „добро”, „смисъл” и „справедливост” – т.е. светът е безсмислен, пълен с болка и лишен от справедливост. За да потиснат осъзнаването на реалността, хората поддържат илюзии, които им позволяват да съществуват в полу-сън, докато не дойде тяхната смърт.
Философите песимисти представят доводи за убеждаването на читателя, че ако отхвърли илюзиите ще прозре страшната същност на битието, и излагането на изводите си.

Представители
Главните представители на песимизма като философия са, в хронологичен ред, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Петер Запф и Томас Лиготи.

Артур Шопенхауер (1788 – 1860)
Немски Философ. Главната песимистична творба на Шопенхауер е „Светът като Воля и Представа” (1844). Според философията на Шопенхауер, светът и животът на хората нямта никакъв смисъл, тъй-като не човекът е центъра на света. Главните сили в нашата вселена са „волята за живот” и „материята”. Волята за живот е сила, съществуваща паралелно на материалния свят, и задаваща му форма. Тя кара да се появяват безброй живи създания, които да се състезават помежду си за ресурси, докато не умрат. Смисълът на всяко отделно живо същество е единствено да успее да се размножи, за да пребъде неговия род. Чрез животински родове сляпата воля за живот успява да се „обективира” – да придаде материална форма на части от себе си и така да изпитва последствията на съществуването. Отделният човек е малък детайл в схемите на „световната воля”, смисълът на съществуването му от природна гледна точка е единствено да живее колкото може и да се размножи. Болката, лишенията и смъртта са просто условията ж които това протича. Човешкият разум, ако е бистър, ще прозре веднага безсмислието както на битието, така и на небитието, но дори тогава пак има страх от смъртта, тъй-като това е природен механизъм, силен колкото и желанието за чифтосване.

Фридрих Ницше (1844 – 1900)Немски философ. Главната песимистична творба на Ницше е „Раждането на Трагедията” (1872). Ницше стъпва върху философията на Шопенхауер, и разглежда античната гръцка култура през призмата на техники за справяне с ужаса на битието. Според него и олимпийските божества, и музиката, и театъра, и науката са замислени като стени срещу „титаничния строй на ужаса”. Според Ницше, след като човек разбере безсмислието на битието и небитието, прозре отвъд илюзиите, изпълнен с отвращение към всичко той ще изгуби каквато и да е мотивация. Тук според него е ролята на изкуството – чрез изкуството индивидът успява да поддържа мотивация да продължава да оцелява, а „световната воля” получава още едно живо същество, което си изпълнява предназначението вместо да се самоубие.



Петер Запф (1899 – 1990)Норвежски писател и философ, пълен песимист но ентусиазиран алпинист. Главната му песимистка творба е „Относно Трагичното” (1940). Запф описва механизмите, които хората използват, за да се „закотвят” в своята псевдо-реалност и да не осъзнаят дълбоката трагедия на своето съществуване. Петер Запф изброява четири механизма, които хората използват за да се самозалъгват:
- Изолация: премахване с воля от съзнанието на неприятни мисли и чувства;
- Закотвяне: фокусирането върху едно понятие, което да действа като център на света за определения индивид – религия, патриотизъм, моралът, бъдещето;
- Разсейване: засипването на своите сетива с музика, образи и чужди мисли, за да не бъде забелязана информацията тласкаща към неприятното осъзнаване;
- Сублимация: пренасочване на негативната енергия в приемливо русло, чрез дистанциране. Това са хората които възприемат света чрез призмата на изкуството: писатели, художници, музиканти. Според Запф, самия той и другите писатели песимисти, използват сублимация, за да не изгубят мотивация.


Томас Лиготи (1953 - )Американски писател и философ. Главната му песимистка творба е „Конспирацията Срещу Човешката Раса” (2007). В тази творба Лиготи използва своя талант на писател на ужаси, за да представи убедително своята философия, заимстваща открито от Петер Запф.


Наркотици
В среди на потребители на психиделични наркотици като ЛСД, псилоцибинови гъби и марихуана, се използва терминът „лошо пътуване” (bad trip), за описанието на осъзнаване на песимистичната реалност по време на въздействието на съответния наркотик. Усещания по време на лошото пътуване се препокриват с философските тези на авторите песимисти, но се отхвърлят като „неистински” от потребителите, и се смятат за нежелан ефект.


Психология
В психологията песимистичният светоглед се смята за „депресивно състояние”, което се лекува с лекарства. Според песимисти, това е просто използване на „позитивни наркотици” като поредно средство за избягване на среща с реалността.

Артур Янов (1924 - ) Според Артур Янов, основател на „първична терапията” (primal therapy), всеки индивид дълбоко в себе си осъзнава, че хората са лоши, че той е сам и никой не го обича, и че живота няма смисъл. Но тъй-като никой няма капацитета да се справи с това осъзнаване, всички са повече или по-малко блокирани невротици. Терапията на Янов помага на пациента да се срещне със страшното знание, и в пика на терапията пациентът се гърчи издавайки пронзителен вик на болка и ужас – „първичен писък” (primal scream). При завършване на терапията, пациентът е способен да понесе реалността на битието и вече няма нужда да бяга от нея.

Станислав Гроф (1931 - )Според Станислв Гроф, основател на „холотропната терапия”, чувството за безизходност и безсмислие се гради върху усещанията на човешкия ембрион преди раждането му. Първоначално човешкият ембрион изпитва само блаженно състояние в утробата на майката, но преди раждане започват контракции, понижава се количеството кислород влизащо при него от плацентата, и тогава е първото чувство на несъзнателен ужас и безизходност По-късно през живота си, при срещане на трудности, се активира тази базова матрица при човека и той се връща към чувството за безизходност и безсмислие.


Релативистка критика на психологичните обяснения
Според релативистката критика, психолозите които „лекуват” хората изпаднали в депресия, всъщност се стараят да ги направят „нормални” според изискванията на тяхното общество. Тоест, когато пациентът стане „весел”, „оптимистичен” и „ефективен”, това не значи, че преди е възприемал „неистински свят”, а след терапията- „истински”, а просто е пре-програмиран така, че да съответства на изискванията на неговото общество.