накратко - доводите и изводите на Шопенхауер и Ницше

ШОПЕХАУЕР

От "СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА"
(1844)

...Още по-неподходящ е начинът за изразяване на т.нар. пантетеисти, чиято цяла философия се състои главно в това да назовават вътрешната, непозната им същност на света “бог”, с което смятат че са постигнали много. Според тях светът представлява Теофания. Но нека разгледаме веднъж света на тези същества, изпитващи постоянно някаква нужда. Те просъществуват известно време само благодарение на факта, че се изяждат един друг, прекарват живота си в страх и беди и често са подложени на ужасни мъчения, докато накрая се хвърлят в обятията на смъртта. ...Ще трябва дори да признаем, че за да се съгласи да се превърне в един такъв свят, Бог сигурно е бил измъчван от дявола.

...В животинската природа е съвсем очевидно, че волята за живот е основният тон на нейната същност, нейното неизменно и безусловно свойство. Нека само проследим този универсален порив към живот, безкрайната готовност, лекотата и пищност, с които волята за живот в милиони форми, навсякъде и всеки миг, се стреми неукротимо към съществуване посредством оплождане и зародиши, а там, където те липсват и чрез generatio aequivoca, използвайки всяка възможност и сграбчвайки жадно всяко жизнеспособно вещество. А след това нека хвърлим поглед върху ужасната и паника и неудържимото вълнение, когато е принудена да изчезне от битието на едно от своите явления, още повече, ако това става при ясно съзнание.

...Би могло да се помисли, че става дума за нещо съвсем друго, не за няколко години по-малко от едно празно, тъпо, отровено от всякакви видове мъки и вечно изправено пред неизвестното съществуване, а по-скоро че е от бог знае какво значение дали човек ще стигне няколко години по-рано там, където след едно ефимерно съществуване ще прекара още билиони години.

...За природата, напротив, индивидът има само косвена стойност, именно доколкото е средството за запазване на рода. Именно затова същетвуването му и е безразлично, дори самата тя го води към гибел, щом той престава да е годен за поставената цел. Следователно става ясно защо съществува индивидът, но за какво съществува самият род? Това е въпрос, на който само обективно разглеждане на природата не може да даде отговор. Наблюдавайки я, се опитваме напразно да открием някаква цел в неуморната и дейност, в стремителния порив към съществуване, в боязливата загриженост за запазването на родовете. Силите и времето на индивидите се изразходват в усилията им за изхранването на самите себе си и на своите малки и едва стигат, а понякога и не стигат. А ако от време на време остава някакъв излишък от сила и благодарение на това и на доволство – у единия разумен род дори и от познание – това е крайно незначително, за да може да се смята за цел на цялата дейност на природата.

...За да познаем като нещо изначално и безусловно изложения по-горе за характеризиране на субективното или на волята необичайно силен стремеж на всички животни и хора към запазване и възможно най-дълго продължаване на живота, е необходимо още да разберем, че този стремеж не е в никакъв случай резултат от обективното познание за стойността на живота, а е независим от всяко познание, или с други думи, съществата се теглят не отпред, а се бутат отзад.

...ако си представим как също подобно на живота на насекомите и животът на птиците в голямата си част преминава в далечни и трудни пътешествия и в строене на гнезда и мъкнене на храна за потомството, което на следната година трябва само да играе същата роля, как всичко работи вечно само за бъдещето, което по-късно банкрутира – след всичко това ние не може да не се огледаме и потърсим наградата за цялото това изкуство и усилие, целта, която животните имат пред очи и която неуморно преследват, накратко, да запитаме: какво се получава от всичко това? Какво се постига с животинското съществуване, което изисква необозрими приготовления? А като отговор може да се посочи само задоволяването на глада и инстинкта за съвокупление, както и известно мигновено удоволствие, падащо се от време на време на всеки животински индивид в промеждутъка между безкрайните му нужди и напрежения.

...Да вземем например къртицата, тази науморима труженичка. Да копае усилено с лопатообразните си лапи – това е заниманието на целия и живот; обкръжена е от вечна нощ, а очите и в ембрионално състояние са и дадени само за да бяга от светлината. Единствено тя е истинското animal nocturnum, не котките, кукумявките и прилепите, които виждат нощем. Но какво постига тя през целия си изпълнен с труд и безрадостен живот? Храна и оплождане, тоест само средствата за продължаване на същия тъжен път, който ще поеме новият индивид. Такива примери показват, че между усилията и мъките на живота и полученото и спечеленото от него няма съответствие.

...Многообразието на устройството им, изкусността на средствата с които всяко животно е приспособено към средата и плячката си, контрастират ясно с липсата на някаква приемлива крайна цел; вместо нея се получава само мигновено удоволствие, бегло, обусловено от лишения наслаждение, много и продължителни страдания, постоянна борба, bellum ominum (война с всички), всеки е ловец и всеки е плячка, блъсканица, лишения, нужда и страх, викове и ревове – и това продължава in secula seculorum (во веки веков), или докато някой ден се спука кората на планетата.

...Ако прибавим сега и наблюденията си на човешкия род, нещата стават по-сложни и придобиват известен сериозен оттенък, но основният характер остава непроменен. И тук животът съвсем не се представя като подарък, даден ни за наслада, а като задача, като урок, който трябва да се изпълнява и така, както в голямото, така и в малкото, откриваме всеобщи лишения, неуморни усилия, постоянно суетене, безкрайна борба, принудително изтръгната деятелност, свързана с изключително напрежение на всички духовни и физически сили.

...По време на мир и индустрията, и търговията работят, изобретенията вършат чудеса, кораби плават по моретата, извозват се лакомства от целия свят, вълни поглъщат хиляди хора. Всичко е в ожливление, едни размишляват, други действат, бъркотията е неописуема. Но крайната цел, коя е тя? Да се запазят за кратко време ефимерните и измъчени индивиди, в най-добрия случай да просъществуват в условия на поносима нужда и сравнително без страдания, и да се продължи родът и неговата деятелност. При това явно несъответствие между усилията и наградата волята за живот, обективно погледната, ни изглежда безумие, а субективно – илюзия. Поддало се на тази илюзия, напрягайки всичките си сили, всичко живо се стреми към нещо, което няма стойност. Но погледнато по-отблизо, и тук ще открием, че волята за живот е по-скоро един сляп порив, един напълно неоснователен, немотивиран инстинкт.

...Ето защо някоя жалка фигура, обезобразена и изкривена от старостта, от лишения и болести, се обръща към нас, молейки от все сърце за помощ, за продължение на съществуването си, чиито край би трябвало да и изглежда желателен, ако обективната преценка тук бе определяща. Вместо това сляпата воля се появява като инстинкт за живот, като жизнерадост и жизненост, тя е същата, която кара растението да расте. Тази жизнена енергия може да се сравни с въже, опънато над кукления тятър на човечеството.

...И наистина страхът от смъртта е независим от каквото и да е знание, защото и животното се страхува от нея, макар и да не я познава. Всичко родено идва с този страх на света и той а приори е само обратната страна на волята за живот, която сме всички ние. Ето защо у всяко животно са вродени грижата за запазването му, както и страхът от унищожение. ...Защо бяга животното, защо трепери и се мъчи да се скрие? Защото е воля за живот и като такова е обречено на смърт и иска да спечели време.

...И действително, не познаващата част на нашето Аз се плаши от смъртта, а единствено от сляпата воля изхожда fuga mortis (бягство от смъртта), измъчваща всичко живо.

…Волята за живот се изявява в безкрайното настояще, което затова не остарява,а остава вечно младо. За нея смъртта е онова, което за индивида е съня, а за окото – мигането, по чието отсъствие разпознавали индийските богове, коато се появявали в човешки образ.

…Да си представим сега тази смяна на смъртта и раждането в безкрайно бързи вибации и ще получим устойчивата обективация на волята, неизменните идеи на съществата, стоящи твърдо като дъга над водопад.



НИЦШЕ
От "Раждането на Трагедията" (1872)

…Според старата легенда цар Мидас дълго време бродил из гората да гони мъдреца Силен, придружителя на Дионис, без да може да го улови. Когато най-сетне паднал в ръцете му, царят го запитал какво е най-дорбо за човека. Неподвижен, демонът мълчал упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухнал в пронзителен кикот и казал: “Жалко потомство на еднодневки, рожби на слуайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което съвсем няма да те зарадва. Най-доброто за тебе е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш!”Какво е отношението на олимпийските богове към тази народна мъдрост? Същото, както екстатичното видение на изтезавания мъченик към собствените му мъчения.
Сега вълшебната планина Олимп сякаш се отваря пред нас и разкрива тайните на корена си. Гъркът е познавал и изпитвал ужасите и страхотиите на битието; за да може изобщо да живее, той трябвало да издигне прегради пред тях и да създаде мита за лъчезарния въображаем олимпийски свят.

…За да могат да живеят, по силата на наложитела повеля гърците били принудени да създадат тези богове; по всяка вероятност така тябва да си представим хода на този процес: от първоначалния титаничен божествен строй на ужаса в бавни преходи с помоща на Аполоновия инстинкт към красота се е преминало към олимпийския божествен строй на радостта.

И в това е най-непосредственото въздействие на Дионисовата трагедия, че държавата и обществото, изобщо пропаста между човек и човек изчезва пред едно свръхмощно чувство на единение, отвеждащо назад към лоното на природата. Метафизическата утеха – която, както загатвам още от сега, изпитваме при всяка истинска трагедия, - че въпреки всички промени в явленията животът в основата на нещата е неразрушим, могъщ, и изпълнен с радост, тази именно утеха намира ярко въплъщение в хора на сатирите, хор от природни същества, неунищожими, живеещи сякаш извън всяка цивилизация и вечно едни и същи въпреки смяната на поколенията, въпреки промените в историята на народите.

Този хор служел за утеха на мърдия елин, надарен с неповторима способност да понася и най-леките и най-тежките страдания. Надникнал с проницателен поглед в страхотния, унищожителен процес на т. нар. световна история, както и в жестокостите на природата, той се видял изправен пред опаснотта да закопнее за будисткото отрицание от волята. Спасява го изкуството, а чрез изкуството го спасява за себе си и животът.
По време на екстатичното Дионисово състояние, разрушаващо обикновените прегради и граници на битието, се проявява един летаргичен елемент, в който се потопява всяко отминало лично преживяване. Тази бездна на забвението разделя един от друг света на ежедневната действителност и света на Дионисовата действителност. Но завладее ли ежедневната действителност отново съзнанието, човек я възприема с чувство на отвращение. В резултат на това състояние той изпада в аскетично, отричащо волята настроение.

В този смисъл Дионисовият човек прилича на Хамлет. И двамата са прозрели истинската същност на нещата, стигнали са до познание и се отвращават от действията, защото действието с нищо не може да промени вечната същина на нещата. Очакването, че точно те ще наместят отново излезлия от бреговете си свят, им се струва смешно или позорно. Познанието убива действието; за действие е необходимо замъглено от илюзията съзнание – това е Хамлетовото учение, а не евтината мъдрост на мечтателя Ханс, който не действува, защото премного размишлява, защото му се предлага свръхмяра възможности. Не размишлението, не! – Истинското познание, прозрението в ужасната истина надделява над всеки подбуждащ към действие мотив както при Хамлет, така и при Дионисовия човек. Вече не помага никаква утеха, копнежът се отправя отвъд света след смъртта, отвъд самите богове, битието се отрича ведно с блестящото му отражение в боговете, ведно с безсмъртния отвъден свят. Осъзнал съзряната веднъж истина, човек навсякъде открива само ужасното или абсурдното в битието, разбира символичното в съдбата на Офелия, мъдростта на горския бог Силен и изпитва отвращение.

И сега, когато волята е в най-голяма опасност, на помощ идва изкусен лечител, вълшебникът изкуство. Единствено то може да пренасочи отвратителните мисли за ужасното и абсурдното в битието към представи, с които може да се живее. Това е представата за възвишеното като средство за художественото преодоляване на ужасното и представата за комичното като художествено разтоварване от отвращението, предизвикано от абсурда.

...Шилер има право и що се отнася до наченките на трагическото изкуство: хорът е жива стена срещу напиращата действителност, защото той – хорът на сатирите – изобразявал битието по-достоверно, по-реално, по-пълно от смятащия се обикновено за единствена реалност културен човек. Сферата на поезията не се намира извън света като някаква фантастична измислица на един поетичен мозък; тя иска да бъде точно обратното – неподправен израз на истината.